Малките травми – така наречените „дребни“ неща
По книгата на д-р Мег Арол – „Малките травми“
„Това не е нищо важно, нищо голямо… и не можете да напипате точно какво е… но някак си… все още се чувствате… смачкани, обезценени, необичани.“
Имате достатъчно добро семейство, прилична работа (е, поне някаква работа), достатъчно добра група от приятели. Имате храна на масата, подслон, топлина – следователно, според йерархията на потребностите, се справяте много добре. Но някак си не се чувствате точно… щастливи.
А не е ли това целта, за която ни подготвя обществото, която ни налагат родителите, учителите, приятелите, работното ни място – и която на практика ни обгражда отвсякъде, накъдето и да погледнем?
И докато се опитваме да „преодолеем“ преживяванията си и да намерим това щастие, се оказваме все по-отдалечени от себе си. Чувстваме се тревожни без причина, претоварени от малки задачи, неспособни да си починем истински. Сякаш живеем в режим на постоянна вътрешна тревога – сдържани, напрегнати, винаги нащрек.
Тук идва езикът на така наречените малки травми – онези преживявания, които не са „достатъчно големи“, за да бъдат разпознати от другите като травми, но са оставили своя дълбок отпечатък в нас.
Какво представляват „малките“ травми?
Д-р Мег Арол описва малките травми като микропреживявания, които се натрупват във времето. Те не се случват в един конкретен ден – случват се често. Това са моментите, в които сте чували, че сте „твърде чувствителни“, когато сте се чувствали невидими, когато е нямало място за вашия гняв, тъга или уязвимост.
Малките травми могат да включват:
- пренебрежение или липса на емоционална свързаност в детството
- повтаряща се критика и липса на признание
- системна нужда да се доказваме и да угодим
- преживявания на отхвърляне или неслушане, които не са били „груби“, но са били постоянни
Защо са толкова значими?
Защото малките травми са тихи, но постоянни. Те не крещят – те капят. И капка по капка износват усещането ни за стойност, за сигурност, за това кои сме.
Мозъкът ни не оценява преживяванията по драматичност, а по емоционален ефект и повторяемост. Дори най-фините ситуации, ако се повтарят достатъчно дълго, могат да се превърнат в матрица, по която започваме да живеем.
Именно затова малката травма е толкова подценявана – и толкова опасна. Защото я носим в себе си с години, без да я разпознаем. И защото тя често се скрива зад изречения като: „Това не е чак толкова важно.“ „Имам всичко – защо не съм щастлив/а?“
Тези преживявания оформят вярванията ни:
- „Трябва да съм перфектен/на, за да бъда приет/а.“
- „Не съм важен/на.“
- „Нямам право да искам.“
- „Трябва да се справям сам/а.“
А вярванията оформят начина, по който живеем. Те са камъчетата, които – невидими – обръщат каруцата.
Как да започнем да лекуваме „дребните“ неща?
Лечението не започва с големи жестове. Започва с валидиране – да признаем, че това се е случило, че е било травматично за нас, независимо от това как е изглеждало за другите.
1. Дайте си разрешение да чувствате
Ако сте израснали в среда, в която чувствата не са били приети, може сега да ви е трудно да признаете, че нещо ви боли.
„Да, това ме натъжава. Да, това ме изтощава.“ – оттук започва истината.
2. Забелязвайте повтарящите се модели
– Винаги ли сте „силният човек“?
– Казвате ли „да“, когато всъщност искате да откажете?
– Свивате ли се, когато трябва да се заявите?
Забелязването е първата крачка към промяната.
3. Изградете нов вътрешен диалог
„Разбирам защо това ме нарани.“
„Имам право да се чувствам така.“
„Мога да избера себе си.“
Това не е егоизъм. Това е зряла любов към себе си.
4. Подкрепете тялото си – то също помни
Напрежението в раменете, плиткото дишане, сковаността – това е езикът на преживяното.
Дишане. Разходка. Йога. Присъствие. Съчувствие. Грижа.
5. Превърнете грижата за себе си в ритуал, а не в изключение
Грижата не е награда – тя е нужда.
Тишина. Смях. Сълзи. Спокойствие.
Позволете си ги.
Когато си дадем позволение да оздравеем:
Да се справим с малките травми означава да се върнем при себе си.
Да се свържем с вътрешния си глас. Да започнем да живеем от мястото на избор, а не от мястото на оцеляване.
Това е път, който изисква време и нежност.
Но е път, който си заслужава.
Ако тези думи докосват нещо във вас – това е началото.
Започнете с малко. Днес.
📖 Препоръчвам с две ръце книгата на д-р Мег Арол – „Малките травми“.
Тя предлага нежна, но дълбока перспектива и инструменти, които променят начина, по който гледаме на себе си и на живота.
С уважение към твоя път и с топлина,
Мария
Психолог и спътник в пътуването към себе си
